България с други очи

Тази статия не е с цел сравняване на България с други държави, това е ненужно и глупаво, все едно да играеш шах с пионки. Това откровение е за погледа върху уж едни и същи неща, но през определен период от време. За да е максимално ясно това за което говоря, ще ви разкажа за синдрома на варената жаба, или по скоро – Притча за жабата.

Тя гласи следното: ако една жаба се сложи в завряла вече вода, тя ще отскочи веднагически и ще побегне колкото и държат мускулите на тънките крачета, но ако същата жаба бъде сложена в студена вода която леко и постепенно се затопля, тя няма да усети плавните промени в температурата, няма да се опита да избяга, дори ще свикне с температурата, докато в един момен не се зашемети напълно и не се свари без дори да е разбрала какво и се случва.

Тази научна констатация датира още от края на 19 век, когато Фредерик Голтц прави опити върху нервната чувствителност при жаби на които е премахната една част от мозъка.

Оказва се обаче, че ние, човешките същества, не сме много по различни от жабите. Мозъците ни са направени така. 

Примерите са много – така например родителите по-трудно виждат как детето им расте, докато за външния човек който го вижда само от време на време, това е очеизбийно. Има и нещо друго – ние сме програмирани да забравяме след определен период от време. Паметта ни е избирателна и необективна. От една страна това е добре, защото заради ниските си вибрации всички бихме живели с желания за мъст към тези които са ни засегнали, скръб по изгубени любови и близки, тревоги, страх и тн... Но от друга страна това е и опасно, защото човек забравя, оставя водата да се стопли, понеже температурата му се струва същата и накрая пак увира в нещо което първоначално е отричал. Това е и принципът на световната политика и социална система, на който и българската реалност не убягва – свикването със затоплящата се вода! Погледнете само помията която се излива всекидевно в писмената преса и телевизията... Преди години спрях да гледам новини, защото ми се струваше че се говори само за нещастни случаи, катастрофи, рецесии и кризи и от друга страна музиката, филмите, сериалите и каквито и да било други увлекателни предавания  са пълни с все повече секс (дори порнография), насилие, екцесии... После разбрах, че това не е просто впечатление и че е преднамерено.

Колкото повече гледаме нещо (особенно ако то е отвратително), толкова повече свикваме с него. Колкото повече свикваме, толкова повече го приемаме. Колкото повече го приемаме, толкова повече то ни се струва нормално. Докато в един ден тази гадост която сме ненавиждали в началото ни се стори нормална ежедневност и заживеем с нея сякаш винаги я е имало.

Хората вървят по улиците и не се впечатляват. Когато с външния си поглед посоча нещо което за мен е ненормално, отсреща редовния коментар е: “О, аз вече не му обръщам внимание!” Ами ако вместо да се правим че не виждаме, вземем да обърнем внимание на нагряващата се ламарина? На много хора им звуча наивно и като идеалист с розови очила. За други търся утопията. Аз пък смятам, че е утопия да се мисли че можем да живеем безкрайно по начина по който сме го правили досега.

Продължавам по френски маниер наивно да поздравявам в магазините, да се усмихвам на хората, да им пожелавам лек и хубав ден. Преди 10 години ме гледаха странно, преди 5 получих и усмивки, дори в администрациите никога не ми се е наложило да се “бия и крещя”, както явно е текущата практика. Тази година срещнах хора които не само ми отвърнаха със същото, видях и инициатори...

Когато идвам в България не съм на гости, не съм турист, нито лъснал се гастербайтер. Обичам да си дам необходимото време за да видя и почувствам нещата. Тази година сякаш всичко е различно.  Един известен човек, май беше Екзюпери, ако не се лъжа бе казал:

“Откривателството не се състои в това да обиколиш други места, то е в това да видиш същите места с други очи!”

Друг, по известен за мен човек бе казал:

“Някои хора като пътуват гледат с гъза си, други с главата си”

Прадядо ми Сандьо

Може би тоя път гледах с главата си?!?!?

Пак искам да кажа това не е нито сравнение, нито съдене, просто констатация, като жаба която не е била в казана докато той се е затоплял. Не пиша с омраза и ненавист, а с любов към страната където част от душата ми е пръсната по целия Балкан на който съм отраснала по склоновете. Никога и нито за миг не съм страдала от носталгия, нито пък съм имала антинационални чувства с цел да отрека собствения си език и култура (както видях десетки навсякъде). Съдбата ме изнесе навън, за което съм благодарна, защото иначе нямаше да имам опита и очите за да видя това което виждам. Не мога да кажа, че ми е тъжно, нито яд от това което виждам, просто е жалко целият този пропилян потенциал – като пианист с отрязани пръсти...

Когато седнах да пиша се опитах да открия нещо общо, почти като пътеводна светлина в темата за България. Оказа се, че има три неща заради които водата ври:

Его, иманярство и боклук

6 от Седемте смъртни гряха

Първите две са директно взаимствани от седемте смъртни гряха – похот, алчност, чревоугодие, ленност, гняв, завист, надменност. Всъщност те са резюме или сборна точка от няколко черти.

Егото или егоцентризмът е изключително изразена черта. Той се дефинира в няколко форми – самовлюбеност, расизъм (сексизъм, мачизъм и тн.), показност.

Иманярството го намерих като общо понятие за силното желание по нашите земи за това да имаш, да притежаваш и да го покажеш.

Боклука е навсякъде! Говоря чисто физически, без аналогии. Никога не бих нарекла човек боклук, въпреки че има хора които чийто ценности и мироглед са под нивото на найлонова чантичка...

Трудно ми е да разделя тия три понятия едно от друго. Просто ще давам примери. Нищо не е ново, нито невидяно, просто никой вече не го забелязва...

Пътувайки из страната видях коли, измити отвън и отвътре, на които в един момент прозореца се отваря и поредната хартийка, станиолче, торбичка полита в околопътните храсти.

Иманярството диктува – “купи си нова кола, дръж я лъскава, не давай на детето си да яде вътре че туко виж я омазало (нищо че коремът му къркори)...”, егото шепне – “що да си цапаш колата, може друг да събере след теб, нали уж циганите за туй им дават помощи..., какво ти пука, все тая...”, боклука се трупа и въргаля навсякъде...

Жена върви по улицата и говори на невръстното си дете си като на куче, блъскайки го отзад. Егото (детски расизъм) и натяква, че тя е голяма и знае, а то е малко и глупаво и че трябва да се учи (от кого това е друг въпрос), инанярството и подсказва, че за отглеждането на детето й е по добре да го зарине с купешки боклуци (дрешки, играчки, бисквитки, дрънкули...) вместо да си направи труда да седне да разговаря с него като с голям човек и да му даде необходимите знания за да се справи с живота. Тя хвърля чашката си от кафе и фаса на земята на детската площадка. На разделните кофи са нарисувани човечета за да привлекат децата да делят боклука си. Децата се учат от своите родители...

Видях и обратното - как собственик на кафене излезе и донесе да почерпи с 2 кафета и сокче за изчистената детска площадка пред заведението си, която бе зарината от чашките и боклуците на същите тези "отговорни" майки...

Какво значи това - хората искат и благодарят за направеното добро. Просто не всеки знае как да го направи и почти никой нищо не прави доброволно и с желание без да си осигури първо облагата. В България все още мнозинството смята, че най-добрия начин да си получи това което иска е с рогите и зъбите напред. Его и иманярство...

Познат ми се хвали с трите си лъскави коли, едната от която за пребоядисване и от хотела в който е отседнал. В същото време се възмущава от цената на кафето на плажа. Къде е грешката? Нещо всичко това ми звучи изкривено, като този с три телефона дето обаже никога не звъни защото не може да си плати сметките. 

Хотела му е уж петзвезден с платен плаж, до който се стига по пътека обрасла в бурени и залята с боклук. Никой не събира... обаче всички хвърлят. Иначе, сигурно снимките на нагиздените гости в интернет изглеждат добре.

Говорих с циганките които събират боклука по плажовете. Едно от нещата което чух, а после и видях е как хората виждат че те минават с торбите и напук и с ненавист хвърлят свинщините си възможно най-далече от кофите, та дори до самите си кърпи. После се хвалят на близки, че били на най-хубавия плаж в България... Его, иманярство и боклук...

Дойде снимачен екип от София за да снимат лъскав клип. На следващата сутрин в пясъка където децата се въргалят имаше натрошени стъкла, прегорели главни и изоставени реквизити. Машината която чисти плажа обикаля единствено и само между платените чадъри, останалите нека мрат, нищо че тия дето лежат на чадърите са осрали...

Его, иманярство и боклук...

Каква е разликата от 5 години интервал. Вземам тази дата нарочно и умишлено, пък ако щете и за да си го делим на петилетки.

Първа констатация – хората са угаснали светулки. 2010 имаше плам в очите и надежди с топли спомени от подема от преди 2008 и щастливите години на много имане. 2013 бе трудна година, всички се надяваха да я избутат и забравят, но пак имаха озарение в погледите. Сега, 2015, хората са сиви, много вече започват да усещат че нещо не е наред, въпреки че не го разбират напълно. По улиците ходят тела с наведени глави...

Втора констатация – има една много ясна и видима (поне за външен поглед) промяна в социалните класи. Има една изкачваща се класа от ромско население, която почти е до нивото на средния българин от преди 5, та дори 10 години. Те ходят на море семейно, някои по млади се обличат по американски маниер и се кълчат като гето рапъри разхождайки се из центъра, начинът им поведение, маниерите дори са други, някак си побългарени. Не се бъркам с другите цигани (да, правя разлика от няколко вида, без да отделям на по-добри/свестни/лоши/гнусни и тн., както казах това са само наблюдения), които влачат омърляните сополиви циглета, тровят живота на бабите по селата, трепят хора с брадви и крадат де що им падне, пък дори и да нямат нужда, то при тях си е спорт.

Другата социална промяна е в българските семейства – забелязват се все повече такива които бих класирала на нивото на долните социални класи в Западна Европа – без никаква кулура, нито на поведение, нито на маниери, нито на хранене, нито на каквото и да било. Те са като носещи се зомбита облечени в шарени китайски дрехи, разплути, маащи натъпкани с добавки бухтички, кифли и закуски по улиците, псуващи собствените си деца, и учещи ги да ядат кюфтаци щотто видиш ли: “за един мъж е хубаво да има шкембе!”(по действителен случай)

Третата прослойка е от хора уж минаващи за интелигентни, имащи горе долу някакви средства и определящи себе си като средна класа. Тъжното е че от там идва голямото разочарование, защото докато от другите две няма какво да се очаква, то поне за тия се таят някакви надежди за усещане на загряващата се вода.

Вместо това те ходят на почивки в Истамбул и на Канарските острови, плюят на това което е в страната с пренебрежение, пречистват се с курсове при някой чуждоземен гуро и очакват да достигнат до чи-то си което да ги отърва от мизерията и всичките им въображаеми проблеми.

(има и други среди за които не е сега времето, а и те са по тайни, демек не се разхождат наяве)

Балансът и мярката

Това са двете липсващи неща. А в природата всичко следва законите на равновесието, с изключение на човекът...

Минутка размисъл – Ако цяла година се тъпча с каквото ми попадне, считайки храната единствено и само за стомашно удоволствие, а после изкарам 40 дневен пост, дали мога да кажа че живея здравословно? Ако цяла година разпространявам клюки, меся се в живота на другите без те да са ми дали знак за това и не спирам да ръся негативизми около себе си, след като мина курс при някой посветен гуру и си правя редовно препоръчаните практики дали мога да кажа че съм духовно издигнат човек?

Хората мият редовно собствената си съвест с неосъзнати, безсмислени и показни действия, очаквайки това да им донесе нещо повече.

Мислех си доскоро, че в България сме развити на духовно ниво. Вярно е всички са супер начетени, чели, чели, та чак теории развиват. Има какви ли не духовни движения и кланове, всяко едно защитаващо яростно собствените си интереси и виждания. Ако някой заговори че чул ангелите изведнъж става свят човек, хората се сбират да слушат беседи, пляскат и реват. Има дори яростни защитници на християнските ценности без дори да са разбрали за какво става на въпрос и то до такава степен че екстремизмът им, примесен с голяма доза расизъм ги праща директно в членство на тъмни групировки и партии.

Но кой реално е по-духовен – човекът живеещ в равновесие със себе си, обичащ близките си без да иска да ги промени, уважаващ природата около себе си която пряко или косвено го храни, помагащ на ближния си откровенно и без да търси награда... или този ходещ чинно през месец два я на семинари, я на свещенни места, колекциониращ дипломи за наученото и показващи черно на бяло колко е пораснал духовно, като същевременно е неспособен да се чувства равновесно в собственото си тяло, работа, ситуация, дом и семейство?

Същото е и с всичко останало. Иманярството кара хората (насякъде по света) да мислят първосигнално и праволинейно. Всичко се иска сега и веднага. Затова морският бряг се превърна в бетонен термитник, който сега пустее и чиито останки никога няма да бъдат върнати назад.

Единствено бих заменила думата "еко" с "равновесие"
Екологията не би трябвало да е стремеж или модно течение,
този начин на живот в уважение на обкръжаващата ни среда
(независимо къде и не само природата, градовете също са екосистеми)
би трябвало да е базата на животите ни, а не спасителна ниша...

Трета констатация -  отмина времето на туристическото иманярство. Сега хората си продават земите за земеделие без да знаят дори на какво се обричат. Преди морските курорти бяха пълни с чуждестранни туристи, но те не са слепи. И те са видели същото което и аз видях – нагъчени хотели, чиято разлика е единствено в дозата кич и цвета на стените. За тези които строят или си припадат по хотели искам да кажа само едно – хотелът е място за спане, нищо повече, никой не прекарва дните си в хотела, единственото което се иска от една хотелска стая е да има чисто легло ида не мирише на мухъл, нищо повече. Хваленето с кой в какви хотелски стаи е спал също е иманярство. За ресторантите нещата са почти същите. Това което отличава един ресторан от друг не са масите, а кухнята, таланта на готвача. Преди като познати от други държави ми казваха че в България се ядат само едни и същи неща се сърдех подстрекавана от егото. Тази година, на собствен гръб констатирах, че това е точно така. Търсех ресторантче което да ми предложи друго освен известните ни вече салати (месо не ям, така че в един момен въпросът, който ме караше да се смея: “ми, кво само салати ли пасеш?”, се оказа жестока реалност). Много го забравят, но в България имаме прекрасни пости ястия, няма да изброявам, отворете тетрадките на бабите си. Само че, от кумова срама, его, иманярство или кой знае защо, освен в ресторантите с българска кухня (и то пак в ограничен вариант), другите не ги и показват дори. Когато на морето най-накрая открихме едно заведение което под сурдинка предлагаше в обедното си меню (скрито от общия поток публика) ориз със спанак, той беше метнат на масата като нарината порция в копанката на затворник.

Нарочно споменавам именно периода в който бях на морския бряг, защото това е лицето което така наречения чужд турист вижда. Нима някой очаква той да бъде зашеметен от светлосиния хотел на вълнички и налепени рапани по него, от улиците с китайски стоки каращи абсолютно всички крайморски селца и курорти да изглеждат абсолютно еднакво (неспособна съм да различа Китен от Приморско например) или пък от тоновете кебапи, шъшлици и прочие. Естествено, че не говоря за говедата дето повръщат в Несебър и Слънчев бряг. Те може пак да се върнат, ако не останат засегнати от някой обир, побой или липса на други извращения. Дори не знам защо го коментирам това, ама айде, вече е написано...

Друго исках да кажа – свърши паралийството по морето, сега тепърва ще се печели от земеделие. Но внимание! Както казах земите масово се изкупуват. Никой не знае от кой точно – аз ще ви го кажа  от точно тези мултинационални концерни които тровят храните ни. Попаднах на една релкама на Агроаптека. Какви фирми бяха там – Syngenta, BAYER, Du Pont, Dow (Chemicals), Pfiser... Вероятно и понятие си нямате кои са тия. Това са съучастниците на Монсанто. Те в момента започват бавно и решително да завладяват българските земи и освирепелите за печалба люде продават ли, продават. Сега чак видях офисите във всеки български град, където някоя полузаспала кака чака поредния наследник да продаде частта си от семейната нива, я разочарован от братовчеди, я ламтящ за пари, я бягащ от данъци...

Пак се връщаме към бързото и яростно печелене без капка мисъл до къде ще доведе това. Запитвали ли сте се какво се произвежда в България? Ако някой ден, който все повече главоломно наближава, се наложи да се изхранваме със собствена продукция, на какво можем да разчитаме?

Преди имаше ориз, сега той идва от Египет. Картофите не идват всичките от Самоков и рибата не е от нам си кой язовир. Сигурна съм, че и това ви е известно. Продажността ме отблъсква. 

След 10, до 15 години, когато България стане зона за агро поръчки на Европа (тя вече наполовина е така, преди 10 години поръчката бе за рапица, тази година е за слънчогледи) и земята й се унищожи тотално от “супер” продуктите на лъскавите агроаптеки, или ще се бием в главите или вече няма да ни има...

Да са живи и здрави бабите по селата, иначе и вкуса на истинска краставица нямаше да знаем какво е.

Създадох си моя притча по въпроса с равновесието: Притча за преялото и гладното дете

Едно гладно дете седнало на претрупана маса. Яло, яло много, от всичко, без да мисли, яло обилно, тлъсто, сладко. Подуло се много, толкова много че му се отвратило, станало му гадно и повърнало. 

След малко друго дете, което дотогава било играло, седнало на масата. И то било гладно. Повърналото му казало да спре да се тъпче, да яде бавно и да избира какво наистина му се яде, но другото било гладно и не слушало. То не знаело какво ще му се случи защото не било преяждало дотогава и освен това било видяло всички вкуснотии на масата и искало да може да опита от всичко като другото дете. Имало дори доза страх и завист. Страх го било дали ще има и за него и завиждало на заситеността на другото дете, без дори да разбира че първото било зле, самодовело се почти до болестно състояние.

Поуката каква е: първо - знанието идва с опита (мъдрите по рождение са рядкост); второ – никой гладен не вярва на вече преял!

Пренесено в реалността нещата стоят така – първото дете бих оприличила като част от хората от някои силно развити, индустриализирани страни (единствените цялостно осъзнати нации са Бутан, Куба и вече има наченки и в някои южноамерикански държави, в развитите страни засега са само отделни групи), които вече са видели и разбрали до какво води преяждането. Какво е преяждането – мондиализацията, свръхконсумацията, масовата промишленост, унищожаването на Земята с химикали с цел свръхпроизводство, експлоатацията на всички възможни ресурси, иманярството...

Гладното дете в случая е България (говоря като глобално поведение и политика). Проблемът е, че дори не сме достигнали до доза на засищане, а тъпчем с големи тлъсти хапки. Инвестициите от евро-фондове не отиват за населението на България. Те отиват за развиване на проекти зависещи от големите концерни (от чиито лобита се движи европолитиката) и в крайна сметка парите отиват пак на едно и също място. Няма да дърпам политически локуми. И те вече са с аспартам. Бозата също. Излях я в мивката. Другите я пият и после събират средства във Фейсбук за лечение...

Его, иманярство и боклук...

Независимо от това искам да се върна. Просто за да си седна под сливката и да слушам щурците. Не за почивка, не за ваканция, за безвремието...

Преоткрих истината в селата. Там видях най-истинските хора с отворени сърца и усмивки. Прекарах много време в трънака. И ми хареса. И там се почувствах най-равновесно и истински.

Българите бягат от селата. Я заради цигани, я за да търсят щастие и имане в града. Странното е, че в така наречените турски села няма цигани. Хората там са щастливи. Раждат деца, имат ясли, дори начални училища. Някои такива села са по уредени от големите градове. Чисти улички, цветенца, деца които играят по улиците, идилия. Българите бягат от там защото имало джамии. Ми след като никой не седи да гради църкви, ще има... На мен джамиите не ми пречат. Тези хора макар и с друго изповедание не са по-малко човеци от останалите. Дори бих казала – напротив. Няма да правя сравнения. Човек може да е щастлив навсякъде, стига да си го направи и никой друг не е отговорен нито виновен за това.

Последната ми констатация е това – в градовете егото и иманярството водят до боклук – уличен, физически, душевен и емоционален, пък дори и хранителен.

В селата също има иманярство, ще е лъжа да го отрека. Но сякаш егото е снижено. Хората не плащат данък обществено мнение. Не им пука, че съседа ще ги види да поправят пералнята вместо да я метнат на улицата и да си купят друга. Не им пука че нямат смартфони с които да се снимат на всеки ъгъл, те искат нещо лесно, устойчиво и яко, което да не им направи астрономически сметки. Те имат нужда от едни удобни обувки които носят до скъсване, в градината може и с боси крака...

За много хора това е пълен делириум да се живее така. Казах го по горе – утопия е да се мисли че може да се живее както продължаваме сега.

Аз идвам от света на преялото дете и вече се отказах от следваща порция.

Всеки сам избира своята доза...

Щастлив ден

Смелата овца