Машини програмирани за убиване “Чистата” война на дроновете – разговор с представител на ООН

Тази съвсем неочаквана и дори бих казала “случайна” среща датира отпреди няма и две седмици. Това беше един от поредицата знаци които ме убедиха, че е време да намеря сили и да се заема отново с блога.

По професионално стечение на обстоятелствата при мен дойде един малък невероятно спокойно изглеждащ чоечец. Не знаех с какво се занимава.  Беше на вече определена възраст, но с доста опънато лице. Можех да догатна възрастта му единствено по цвета на косата и старческите петна по лицето и ръцете. Личеше си, че е индиец по рождение, но с изключително правилен английски, без акцент. Заговорихме се. Говореше тихо, бавно, леко усмихвайки се. 

Диалогът беше ориентиран в сферата на изящните изкуства. Той явно не работеше в тази сфера, но имаше доста познания, както и изявен вкус и наклонности. Беше ерудит, личеше че знае няколко езика, както и че има богат светоглед. В един момент го запитах дали минава често през Женева. Тогава той сподели, че е представител  на ООН. Без да го питам каквото и да било повече той ме погледна в очите и каза:

    -       Знаете ли, изморен съм! Не знам как ще се реши тази работа! Имам много тежки преговори в момента! Чували ли сте за дроновете в Ирак и Пакистан?

Аз: 

- Да! – и му разказах накратко

Сбита предистория за незапознатите: 

Какво и защо е дрон?:

Дроновете или така наречените безпилотни летателни апарати биват използвани още по време на Втората Световна Война като летящи мишени за тренировка на американската наземна артилерия. През 2001 година първият дрон с военни цели и прикачена към него бомба отлита по предназначение от САЩ към Близкия Изток. От тогава до сега, употребата им нараства драстично. Дроновете се превръщат в любимо средство за бързо и “чисто” отстраняване на противниците на САЩ. Тренирани летци артилеристи седят спокойно в изолираните си, климатизирани в офиси в ЦРУ и на малки екранчета определят мишената и натискат спусъка.

По време на мандата на Буш, само за Пакистан, президентът одобрява 48 отстрела, докато при Обама само до 2014 и пак само за Пакистан, цифрата нараства до 341 удара. И това на територия, с която страна САЩ не е официално във военни отношения. Затова и операциите са под контрола на ЦРУ.

В Щатите, Обама решава, че е по-чисто, евтино и лесно да не се изпращат войски на

място в “проблемните” зони, а да се отстрелват с дронове само лидерите на най-застрашаващите сигурността терористични групировки. Друг е въпросът относно селекцията на живите мишени и дали наистина само отделни гангренясали части на населението са елиминирани.

Всяка седмица в Белия дом, след устен обмен на информации, американският президент одобрява така наречената kill list (списък за убийства) и екзекуторите (тренираните пилоти с уж чисти ръце) започват да се взират в екранчетата си.

Да, но преди около 2, 3 години, а може би дори и повече изплува информацията че над ½ от пилотите на дронове страдат от постравматичен стрес и изпадат в дълбока депресия. Дочу се дори за самоубийства. Други данни пък сочат, че над 40% от тези въздушни атаки убиват цивилни (в това число и деца и жени). След вътрешни проучвания, се оказва и че някой от жертвите са неидентифицирани субекти?!?! Явно, така наречения “чист”, “хирургически” метод за премахване на “вредители” не е съвсем усъвършенстван. Вероятно мотото на пилотите е: “първо стреляй, важното е бройката”! нищо чудно, че

броят на депресирани и травмирани служещи нараства.

  В населените селища в Пакистан, Ирак, Афганистан и други, звукът от приближаващ дрон предизвикват ужас и паника по улиците. Само от 2008 до 2013 година, броя пилоти-стрелци нараства четирикратно, достигайки 1300 човека. От 2010 насам цели военни аеро-ескаднрони заменят самолетите си с дронове.

Но това все още не е най-страшното! За да избегнат възможни недомлъвки, относно процедурите по кого трябва да се стреля или не, американската армия създава специален протокол. Всяка “съмнителна” сбирка на хора бива подставена на обстрел. Така например група от над три индивида говорещи на улицата и носещи оръжие, сбирка на неидентифицирани субекти привечер, хора тичащи без видими причини и други подобни, да не кажем ежедневни ситуации, през погледа в малкото екранче на стрелец намиращ се на хиляди километъри от реалната случка, се превръщат в заплахи и подвижни мишени.

Джон (умишлено е с променено име) поклати глава в потвърждение и продължи:

-       Сега искат да заместят пилотите с напълно автоматизирани машини.

Възмутих се:

-       Но как дори могат да си помислят да създадат подобно нещо?

-       Тази технология вече съществува в цивилната сфера - веднага ми дойде на ум роботът за операции с осем ръце, който бива програмиран и задвижван от лекар-хирург от разстояние, така в операционната зала има само маса, пациент и машина, пробваха го в реална обстановка преди няма и 2 години във Франция – учени специалисти са създали вече всички възможни технологии за самостоятелни машини. Сега военните просто искат да ги обединят и да ги пуснат в употреба. Нали знаеш, че засега пилотите на дроновете са човешки същества?

-       Да! И явно не издържат особенно добре на това психологичеко натоварване. Все пак съвест носят!

-       Именно! Точно поради тази причина искат да премахнат човешкия фактор! САЩ не искат да има ръка която да отсъжда “да” или “не” и да дърпа спусъка. Въоръжените сили на големите страни искат напълно автоматизиран процес!

-       Неее! Това е невъзможно! Как машина може да реши кой трябва да живее и кой не?

-       Със специален протокол! Те поне така го представят. Искат да пуснат в употреба компютърна програма. Тя вече съществува! Почти като в електронна игра! Вътре са закодирани житейски ситуации и машината определя нивото на опасност. Но това е крайно субективно и ние искаме да спрем това. Преговорите вървят вече от доста време, но непрекъснато се натъкваме на подводни камъни. Великите сили не искат да се откажат от тази технология. Всичко е въпрос и на влиятелност и ...

-       ... на много пари ... така си спестяват и главоболия с подбор и заплащане на персонал, да не говорим за неудобствата свързани с психологическото им състояние или евентуално изтичане на информация...

-       да, ... и на интереси.  А и нали всички (отделните представители на страните членки) трябва да сме единодушни, всички трябва да успеем да гласуваме против пускането на тази технология в употреба за военни цели. Всеобщо единогласие се постига трудно. Непрекъснато изникват нови елементи, непрекъснато има някои с контра позиция...

Очаквах, че ще ми каже нещо повече, личеше си по погледа че не е свършил. В този момент колега мина покрай нас, той замълча за секунда ...

Запитах го:

-       Как така машината може да решава, нима няма да има контрол?

-       Те (не уточни, но явно ставаше въпрос за САЩ и другите силови страни) искат всичко да се програмира. Програмата ще определя срещу кого да се стреля. Няма да има човек наблюдател и екзекутор. Но ние се притесняваме че тази технология може лесно да излезе извън контрол. Най-малкото защото честотите на тези машини могат да се взаимодействат, могат също и да бъдат пиратирани. Представи си в едно селище, два дрона на две противоположни армии се засичат. Първо не знаем дали няма да има възможни смущения във вълните и честотите. После не знаем коя машина как ще реагира на програмацията. Рисковете са прекалено големи. Една машина не може да разбере какво реално се случва на място. Казват че ще можели да различават хора, ситуации, дори изражения на лицата... Това е безумие...

-       Абсолютно! Дори не мога да си представя, че подобна ситуация е възможна. Как може нормален човек да си помисли, че е нормално да оставиш целия контрол над нечий живот, пък бил той и на предполагаем враг, в “ръцете” на машина.

   -       Светът би бил прекрасен ако межехме всички да се погледнем в очите и да видим човешкото в другия насреща. Знаеш ли аз съм представител на Ирландия, но съм от Индия...

Леко се усмихнах, пояснението бе ненужно. Неусетно разговорът потече в съвсем друга насока:

-       ... виждал съм наживо Майка Тереза. Тя е била на №45, баща ми на №76...

-       Нима?!

-       Светът е толкова малък! Ти от къде си?

-       От България!

-       Тя е албанка, нали знаеш?! (всъщност е родена в Скопие, тоест е македонка, но няма да задълбавам темата)

-       Да!

-       После се е преместила временно в  Ирлания, става монахиня и заминава за Индия. Там тя се присъединява към Ордена на Кармелитките (сестрите от Лорето) и после се отделя и основава свой Орден на милосърдието. Точно тогава в Калкута тя се настанява с училището си на същата улица където е живеел и баща ми. Живели са на една улица... Тя на номер 45, той на 76...

-       Ооо, това е невероятно... Ти си живата история... Имаш ли някакви по живи спомени? – не посмях да го попитам за повече подробности, стори ми се неуместно спрямо възрастта му и личната история. Не исках да любопитствам относно това как, кога и защо се е преселил от Индия към Ирландия.

  -       - Баща ми ми е разказвал. Но представи си само, засичали сме се по улицата. Виждал съм я без да осъзнавам още... Е имам и други срещи, виждал съм се с Далай Лама, и с Францис... с папата! На всички съм им стискал ръка...

Гледах с широко отворени очи:

  -      -  Може ли да ти стисна ръката – на учудването му, уточних – да, нали знаеш има една приказка, на който и човек по света да стиснеш ръка,  максимум пет човека те делят от него и някой велик съвременник... Ти познаваш Майка Тереза, стискал си и ръка, бил си на същата улица, сега аз ти стискам ръка и все едно също я познавам. Ти си първоизточника, няма нужда да търся останалите връзки. – вече се бях здрависвала с човек целувал ръка на Йоан-Павел 2, но за мен историята с Майка Тереза беше може би най-вълнуващата информация от целият ни разговор.

Джон подаде ръка и се здрависахме мълчаливо за няколко секунди. Наоколо имаше хора които ни гледаха и не разбираха какво се случва. Това нямаше никакво значение. Няма значение и кой с кого се е здрависал или не, важен бе моментът и чисто човешкото излъчване. От Джон сруеше странна енергия, прозираше и отпадналостта заради тежките и безумни преговори, и като че ли някакъв вид отчаяние от “напредналостта” на “цивилизацията” :

-       Хората могат да бъдат толкова добри ако решат! Светът би бил толкова красив. Има наистина прекрасни хора... - това последното го каза като че ли с известна доза носталгия и замечтаност - Всичко може да е толкова по лесно и можем сами да решим да живеем в мир. Само ние можем да решим за да бъде... – трябва да тръгвам сега! Благодаря ти много за разговора! – после се отдалечи бавно...

Останах така, замислена. Чудех се откъде и как се появи този човек. Как така реши да ми говори, особенно за всички тези неща – дроновете, великите сили, Майка Тереза, човешката доброта. Почи през целият разговор мълчанията му говореха повече от думите. Каза ми, че ще мине отново след около месец и половина...

Прибирайки се вечерта още бях зашеметена от срещата. Така и не разбрах как и от къде дойде тоя човек, още по-малко пък защо (изключвам другите служебни причини)? Приемам това като знак от живота, все още не изтълкуван, но всяко нещо с времето си! Междувременно разказах за срещата си вкъщи и се наздрависах и напрегръщах с всички скъпи хора за да им предам малко положителни емоции и енергия. Всички в света сме свързани, само дето някои още не са го осъзнали.

П.С. Тази статия е само преразказ на реален диалог. В нея няма позиции относно задкулисни игри на сили, нации или организации. Тя е единствено с отношение към един единствен човек – този с когото говорих. В света няма само черно и бяло, има и розово и синьо... Анализите оставям на вас.

Щастлив ден