Чист живот - Паралелни светове, размисли и равносметки

Следващите редове са сбор от житейските ми експерименти, констатации, наблюдения, размисли. Има една стара френска мисъл която казва: “Преди да отсъдиш за вярността на нещо, чуй звънът и на двете камбани”. Не мисля че притежавам всички знания, нито пък че виждам цялата истина, затова пък обичам да слушам всички камбани, да мисля, дискутирам, претеглям. Уважавам силно риториката на древногръцките философи. Там няма черно и бяло, всичко непрекъснато подлежи на обсъждане и преценка, защото единственото постоянно нещо в света е промяната.

Когато започнах този блог, то беше със скромната мисъл да покажа как е възможно да се живее без зависимости от консуматорското общество. Исках да покажа че е възможно да сведем ежедневната си употреба на пластмасови изделия до минимум . исках да покажа че ако решим да намалим боклука, това е възможно...

Вчера попаднах на един клип представящ документален филм – ‪SUPER TRASH. Погледнете сами (само 2 мин е), превод не е нужен.

Филмът е все пак от 2009! Във Франция, близо до Кан, огромно открито бунище. Видяхте ли стотиците не-рециклирани стъклени бутилки, лекарствата които уж се преработват, пластмасите, има и ковчег, и трупове...

Имах съмнения относно рециклирането на боклуците. Не живея на Марс все пак. Известно ми е, че не всички опаковки отиват за преработка, независимо от това, че на тях ясно се вижда логото за изхвърляне в кофите за рециклиране. Знам, че една от най-консумираните стоки за деца например са едни пюренца в целуфаново-пластмасови джобове, който имат лого но не се рециклират по хиляди причини. Най-смешната от която е че се произвеждат във Франция, но са невъзможни за рециклиране тук. Всяка минута, майки идиотки купуват тези пюренца за да им е “по-лесно”, не знаейки че опаковките са пропити с бисфенол. И всяка минута тонове опаковки отиват в природата...

Дете полуидиотче което не знае да яде с лъжица,
затова пък ще смуче до 10 -15 години и после
чичо доктор ще му сложи скоби

Това са прословутите опаковки които
засега само 1 фирма в Германия рециклира - познайте кой
ги събира, разделя тялото от тапата и изнася
- асоциации на майки набиращи средства!!! 

Както и да е. Примерите са хиляди, не само тук, навсякъде.

Сигурно някои ще си помислят, че на фона на всичко това, моите жалки семейни опити за чист живот изглеждат смешни и жалки. Възможно е ако бях друг човек, след този клип да тегля една майна и да започна да заривам всичко накуп. Сега ще ви кажа защо нито едното, нито другото са валидни.

Първо, подобнии мисли/действия се равняват на въпроса: “защо да чистя масата след като и довечера ще ядем на нея?”.

На констатацията: “С това няма да промениш света!”, отговарям: “със сигурност няма да променя вашия свят, но вече промених своя”

Ето какво се промени за мен:

Изпразних къщата си от отрови под всякаква форма. Като се започне с фталатите и бисфенолите в пластмасите, козметичните продукти, опаковките (за тях е къде къде по трудно да стигна до 100%).

Слизам между 4 до 6 пъти по-рядко да изхвърлям кофите. Преди имах 4 кофи – общ боклук, стъкло, пластмаси и консерви, стъкло. Сега понеже се пълнят трудно и бавно, слагам всичко в една торба която разпределям после по контейнерите. Общата кофа си намали обема направо феноменално. Вече органичните отпадъци, който всъщност са основно обелки, ги слагам за правене на компост (домашна тор). Имам една банда дълги розови червеи които се грижат усърдно по въпроса. Оставащите не преработваеми останки са основно трупове на износени вещи – едни скъсани детски джапанки, 2 целуфана от бисквити, мазна хартия за печене, надупчена тениска която преди това бе рециклирана на парцал. Това е констатацията ми след ровене в кофата която се пълни вече от 3 седмици.
Умишлено пиша подобни детайли. За мен констатации след опит/тест/експеримент могат да се правят само на база реални данни и наблюдения.
 Забелязах също така, че е много по-лесно да си напълниш къщата с неща, отколкото да я изпразниш. Винаги мога да реша да пробвам метода с безжалостното изхвърляне. Но това се равнява на безмислица, имайки в предвид, че целта е живот без болкук. Вечното рециклиране също не е решение, защото тогава попадаме в порочния кръг на “това може да ми потрябва някой ден”. Основната и най-важна стъпка е да се каже стоп на всякаква консумация извън основните базови нужди. Звучи фашистко или като картичка за реклама на мормонския живот. Всъщност, сигурна съм че ако се огледате, има с какво да облечете поне още 1 човек, без тези дрехи да ви липсват. Същото се отнася и за другите вещи.
 Следващото наблюдение е нещо за което четох и слушах в началото, сега го изживявам, но още не мога да си обясня. Изведнъж става така, че започваш да живееш повече! Оставям на страна, че робуването на вещи и материални зависимости и задължения почти се изпарява. Тук непрекъснато ми идва все една и съща мисъл – Да имаш или да бъдеш. Съвсем по естествен начин човек става себе си. Сега съм!

Не знам дори как да го обясня. Не е въпрос за излизанията, пътуванията, които въпреки това неимоверно се увеличиха. Не става въпрос за свободното време което също нарастна, но също така бе изпълнено с нови учения, експерименти, търсения. Дори не е и връзката с другите, които в момента са тотално различни от тези от преди.

Някак си когато човек се откъсне от имането, от пустата човешка мания да притежава – не само предмети, пари, имоти, но и хора и внимание и отношения – това поставя крайна точка на страховете му.

От какво се страхува човек? Много от нас са изучавали пирамида на Маслоу. За съжаление всеки път когато се обяснява нещо, тя се свежда до материалистичния начин на предлагане на теорията за света. С тази пирамида се обяснява на разни търговци и мениджъри защо продукта който трябва да продадат е важен за човека и как да му го предложат (тълкувайки нуждите като нива в стъпаловидната обществена еволюция). Хората гледайки тази пирамида си казват – “о, да, аз съм преуспял човек! Аз мога да отговоря на първичните си нужди, затова за да ме уважават хората ще си купя последното лъскаво нещо на мода”.

 

Още една грешно съставена и направена теория
която се преподава като истина

Нуждите не могат да бъдат разглеждани пирамидално! 

Ние сме паралелно развиващи се същества, не последователни съвкупности от социални и материални придобивки.

Всеки човек на света трябва да отговаря на физиологичните си нужди всеки ден! 

Монахът будист няма наложителна нужда от подслон, за него егоистичните социални принадлежности като слава, уважение и други, подтиквани от егото, не означават абсолютно нищо. Затова пък той все още продължава да има нужда да диша и същевременно основните му “нужди” са сведене до учене и духовност. 

Ако разгледаме другата крайност – американски бизнесмен – то при него други стъпала от пирамидата липсват. Той не се нуждае от духовност. Неговата вяра е успеха. Често тези хора са вълци единаци - бизнесът изисква жертви. Семейството (ако въобще го има) служи за параван, показност. То не е житейска нужда, то е претопено до притежание на марка за уважение.

Примерите както винаги са много и дискусиите могат да продължат с дни. Но факт е че ако попитате човек от какво го е страх, то в крайна сметка, неимоверно ще се сведе до страхът от смъртта. Това да останеш без покрив е равно да те е страх да не умреш от студ. Липсата на пари = загуба на дома, липса на средства за прехрана и безопасност.

Липсата на здраве е страх от болка, недъг, загуба на пари, работа и накрая - смърт... В крайна сметка накрая всичко опира до смъртта. Всеки един страх накрая води след себе си едно и също обяснение. Липсата на пари също е косвена страх от смъртта. Защо иначе да ни пука ако нямаме средства? Празния джоб не води сам по себе си до нищо страшно. Празният апартамент в който се намира само най-необходимото също не е опасен за живота. Желаниията за притежание на каквото и да било не са жизнени нужди, те са просто изблик на егоистична показност.

Когато започнах изследването на истинския свят разбрах, че намирането на истината е равно на сблъсък очи в очи с всички възможни страхове. Тогава реших, че си забранявам да ме е страх. Не бе лесно! Особенно в момента когато изучих наново истинската световна история, когато видях кой и какво стои зад войните, конфликтите, кризите. Страшно ми стана и когато видях докъде човешката мания за власт и притежание е способна да докара човечеството. Имаше един момент в които просто ми трепереха краката, защото си осъзнах че сме на финиш линията. Точно тогава седнах и си забраних да ме е страх. Просто така! Повтарях си го като мантра, непрекъснато, всеки ден, докато един ден не разбрах.

В края на краищата какви са най-лошите неща които могат да ми се случат?

Замислих се веднага за смъртта. Оказа се, че не ме е страх да умра. Тялото ми е само “консервена кутия” както беше казало едно момиче преминало през тунела при клинична смърт. Смъртта е ограничител за материалния живот, не за духа, не за Вселенския разум. След като е ограничител, то тя за мен не е вече крайна спирка, а по-скоро освобождение. Научих и че никой на когото не му е дошло времето не може и няма право да си тръгне преждевременно.

Какво означава да не ти е дошло времето? Независимо от това, че нашата първа мисия на земята е просто да съществуваме, по възможност най-щастливи и истински, но просто да съществуваме като човеци, всеки си има и уроци за научаване и събития за изживяване. Знам, че моята мисия засега не е приключила. Вероятно е тя сега да започва. Както е вероятно и утре да ме блъсне камион... И от него не ме е страх вече. Не не бързам да си ходя, живота е прекрасен ако знаем как да го погледнем. Не ме е страх и за близките ми. За тях важат същите Вселенски правила. Това не е въпрос на вяра, то е като да ме пита някой дали гравитацията съществува.

После осъзнах и други неща. Сетих се например, че знам какво да правя ако някой ден остана “на улицата”. Вече ми се беше случвало, а и с времето придобих необходимите знания за повече от елементарно оцеляване в дивата природа. Градското оцеляване стотици хиляди бездомници го експириментират всеки ден, навсякъде по света. 

Какво се оказва? Защо хората ги е страх да не станат бездомници? Не питам за желание, питам защо ако някой ден се опре до там хората изпитват страх и срам? Оцеляването е въпрос и на его! 

Знаете ли, че след последните две кризи, след срива на автомобилния сектор в Детройт и сега след 2008, в САЩ стотици хиляди семейства се оказаха на улицата! Там не съществува силата на роднинските връзки като в България. Няма никой които да ви подслони от добросърдечие... Някои от тях намериха алтернативни решения - престроени училищни автобуси, каравани, палатки. От нуждата да се намери решение се появи и “модата” на така наречените tiny house – малки къщички, в повечето случаи сглобени от всевъзможни останки, с размери като за джуджета и често на колела, поради липсата на земя.

Знам че няма да стана бездомник, но това че знам какво да правя ако това ми се случи, ампутира цялостно усещането за страх.

Този вид размисли могат да бъдат приложени за всяка една сфера и всеки един страх.

Задайте си въпроса от какво ви е страх най-много? Преживявали ли сте го вече? Ако отговорът е да, значи няма от какво да ви е страх, все още сте живи! Ако отговорът е не, запитайте се знаете ли какво да направите ако ви се случи? Ако отговорът пак е не, научете се. 

Това е една от останалите причини поради които пиша – за да дам отговори. Вече намерих много, сега мога да ги споделя. 

Знанието е единственият начин по които може да бъде убит страха. 

Ако пресичате тъмна стая и ви е страх, ако вътре е светло и виждате какво пресичате, нима още ще ви е страх? С живота нещата стоят по същият начин!

Не вярвам в битки със системата. Не вярвам в манифестации, протести, митинги. Въпреки това, грешно ще бъде ако не призная, че именно защото чувам за дадено такова събитие, отивам и проверявам за какво става на въпрос. Ако не бяха стачките на фермерите и населението на щатите срещу Монсанто, сигурно никога нямаше да отида и да науча за всички военни експерименти препродавани като селскостопански “прогрес” за масово обезселяване. Ако нямаше хора мрънкащи за едно или друго нещо, нямаше да науча нито за хранителните добавки, нито за фармацевтичния бизнес, нито за въжетата сложени около гушите ни от световната банка.

Имам разочарования, но не тая празни надежди. Не вярвам, че някой ден всички ще се надигнем. Затова пък вярвам, че всяка стъпка е важна.

Тази седмица един френски блогър бе осъден затова, че публикува информация nq  свободен достъп чрез Гугъл. Явно на някои не им се хареса, че простолюдието може да научи какво ни чака с наплива на нанотехнологиите. Грешката на Блутуф (прякора на блогърът) е, че се е добрал до информации (експлозивни) на Националната агенция за санитарна сигурност на храните, околната среда и труда - Agence nationale de sécurité sanitaire de l’alimentation, de l’environnement et du travail (ANSES) и е публикувал една много малка (но явно значително важна) част обяснаваща вграждането на нанотехнологиите в ежедневието ни, както и тяхната опасност. Къде ги слагат вече може само да гадаем. Ако следим това което се случва отвъд океана, там микрочиповете са вече настъпваща реалност в лекарствата – има го в статията тук. Наскоро дочух и предвиждането на такива мерки за някои хранителни продукти, уж с цел изследвания и прочие. Слухове засега, вероятно бъдеще за утре! Проверката на информации винаги е наложителна, но след като видях на какво са способни малка група олигархи в името на “все-повечето”, в интерес на истината съм склонна да вярвам повече на подземни мълви, отколкото на “официални” информации.

http://www.numerama.com/magazine/28295-bluetouff-condamne-en-appel-pour-avoir-su-utiliser-google.html

Още новини от паралелния свят, доказващи че Земята не се върти в правилната посока:

4 сирачета чисто баща е сял памука с
който безсрами фирми (и така тачения
в България H&M и не само те)
обличат света

Тук направо сцена на групово самоубийство
Не затваряйте очи, това е
истинския живот!

Преди време за пореден път бях шокирана от безсрамията на Монсанто. Само от началото на 2000 година досега, в Индия (откъдето България внася ориз, соя, памук и изделия, други семена – всичките с ГМО), има над 250 000 самоубийства на селскостопански собственици заради патентите на фирмата на смъртта. 

Какво се случва? Отива търговски представител, предлага на съответния фермер посеви с гарантирано качество, резултатна продукция и освен всичко това които сами отблъскват съответните буболечки напасти (всичко това разбира се, благодарение на супер-технологиите смесващи пестицида директно в гена на даденото семе, тези посеви носят често кодови названия като МON400- за един от житните видове например, или код + R). 

Първата година реколта има, на втората година, фермера посява пак. Да, но точно в този момент пристига търговския представител и иска такса. Как така, каква такса? При продажбата на семената, фермера е подписал и патента на тези семена. Това означава, че всяка година той е длъжен да плаща удръжки на фирмата, които всъщност съвсем не са малки. На всичко това се оказа, че в Индия вилнее и странна болест по памучените реколти на Монсанто, която буквално изгризва стъблата. Селяните остават без реколти, с доживотни дългове и без друг изход, защото заради растящите лихви, концерна им прибира и нивите. Голяма част от изпадналите в немислост нямат дори навършени 30 години. Те просто сядат, изпиват една чаша Раундъп (който според фирмата е биоразградим и без опасност за живота) и отлитат...

Това е реалноста в Индия. Мислим си – о, това е там, тук е друго! Явно не е, но хората ги е срам да говорят! Отново - срам и страх! 

Точно в края на предната седмица научих, че и във Франция вилнее тази чума на фермерски самоубийства. За 2013-14 има над 900 души! Покъртителни цифри. Хората не смеят да говорят. Една вдовица сподели при акциите на една от природозащитните асоциациите. Мъжът й е умрял от рак на простатата причинен от селскостопанските продукти използвани за пръскане и подхранване на почвата – пак Раундъп и Монсанто.

Не се е самоубил, но затова пък са знаели за останалите. Никой не иска да говори.

“Фермерът има нивите, животните си и мъжката си гордост. Ако едно от тези три неща е засегнато, то той не е вече мъж” – това се говори между тях, затова всички мълчат.

Защото не едно, трите неща са засегнати. Кой мъж ще иска да обяви публично, че е импотентен в следствие на препаратите които използва за работата която го храни? Научавам и че раковите заболявания са отбелязвани като “професионални заболявания”!!!

След кратко търсене откривам и за самоубийствата. Те са третата причина на смъртност при селскостопанските работници във Франция, след “професионалните заболявания” и  естествената смърт.

На всеки два дена във Франция се самоубива по един земеделец.

http://www.franceinter.fr/depeche-un-agriculteur-se-suicide-tous-les-deux-jours

Това е тъжната констатация, но още по-тъжно е, че подаваните официални причини са други, като например очуждаване, самотен живот, труден занаят... Това са глупости!

Изглед от масива и към
върха на Иглата - Pic de L'Aiguille

Преди десетина дена бях в планината. В една от най-красивите области на Франция – планинският масив Веркор (Vercors) и долината на Рон. Там има малки семейни ферми така да се каже на всеки ъгъл. Всички те са загърбили масовата експлоатация и отглеждат с уважение земите и животните си. Бяхме отседнали в едно високопланинско пасбище, където едно семейство с 4 деца отглеждаха овце и прасенца. Независимо от отношението ми към отглеждането на животни, признавам че за пръв път в живота си виждам прасенца да тичат на воля по поляните, да се прескачат като козички. Същото и за овчиците. Нямаше ограждения, пастири, те си ги оставяха да пасат така. Присъствахме и на стригането на овцете и докато те се отърваха от вълната, имах време да побъбря с фермерката - млада засукана и бойна кака, която познава по име всяко едно агънце. Мога да гарантирам, че дори и в райони над 1200 м надморска височина, няма очуждение, самота. Всеки познава всеки или почти. Не си споделят най-личните болежки. Там хората са свенливи. Затова пък тези които познават опасностите на масивната селскостопанска продукция се пазят като от огън. Тя ми сподели, че не искат голямо стопанство. Достатъчно им е да могат да живеят от него. Затова имат 200 овце, 50 прасенца, от които тя прави разни месни изделия, както и конфитюри от планински малини и джанки, които продава по пазарите в околията. Тези конфитюри буквално ме върнаха в детството. Нищо общо с вкуса на киселата джанка. Тази бе облагородена с канела и тъмна захар. А този от малини надминава всякакви очаквания.

Семейството земеделци отказват програмираните оагнявания (овчи бременности) или изкуственото осеменяване и оставят всичко в ръцете на природата. За изхранването на животните разчитат на собствените си поляни, които на всичкото отгоре са с лабел биоразнообразна прерия. Това прилича просто на всяка друга планинска поляна с много цветя – такива каквито вече стават редки заради нарастването на градове, курорти, ски писти...

Минаха едни туристи търсещи мандра. Тя им каза, че нейните овце не се доят, млякото им е предназначено само и единствено за отглеждане на агънцата.

В това си пътуване срещнахме и производители на аспержи (по-вкусни в живота си не бях яла), ягоди, зеленчуци – в този сезон има основно салати, лук, ранните видове зеле, моркови и ряпа.

Искам да кажа, дори и по заобиколен начин, че хората ориентирали се към био/еко продукцията ги има и са щастливи. Те не се притесняват дали ще произведат много и дали ще се продаде. Всъщност повечето казват, че редовно имат повече желаещи отколкото продукция, но никой не желае да се зароби с масово земеделие. Всички знаят прекрасно рисковете и защо именно техните зеленчуци се изкупуват веднага. Толкова спокойни хора, живеещи с ритъма на слънцето и луната не бях виждала на куп от доста време. И щастливи, разговорливи, просто истински.

Цените им нямат нищо общо с градските. Сравнявайте го както искате, един килограм аспержи, току що извадени от земята, без нито грам химия, бяха на 8 евро! Сега - 2015 година. Връхчетата на аспержите (които принципно никой не ти продава просто така защото си е чист лукс), бяха на същата цена!

Това е възможно, изгодно и за продавача и за купувача, равноправно като сделка и начин на живот. Стига хората да разберат най-накрая, че гоненето на печалба не носи щастие, а го убива. Тези хора печелят от любовта си към земята, не от хъса за продажба.

В същия този момент, друг производител на царевица, заробен с лицензи, патенти и с “професинолано заболяване”, в югозападната част на страната си отиде...

Подобно е и положението на докерите в Сант Назар (Saint Nazaire).

През това пристанище към Европа, годишно преминават около 5 милиона тона ГМО соя.

Това представлява "корема" на кораба
където соята се нарива. Имайте в предвид, че тази соя
служи за изхранване и угояване на животните от стандартното
животновъдство (тоест тези които купувате от магазините)

Ето така се внася соево зърно - докера е само с една маска
на носа. След няколко години/месеца колегите му ще попитат
децата му защо той вече не идва на работа

Докерите изривящи планините зърно от товарните кораби също страдат от “професионални заболявания”. През 2010 една асоциация се свързва с 140 работници излезли в преждевременна пенсия. 87 са болни, 61 са с рак, 35 са вече в гробищата...

http://bigbrowser.blog.lemonde.fr/2013/02/18/crachin-les-dockers-de-nantes-saint-nazaire-sinquietent-des-cancers-a-repetition/

Съмнявам се да ви интересуват статистиките на заболяванията и смъртността на френските докери. А би трябвало. Както винаги, всичко е навързано.  България съвсем не е автономна независеща от чужди доставки страна. За съжаление! А бихме могли.

Спирам засега... Примерите сами говорят. Търсете истината и историята на всяко едно нещо – от ориза който ядете, до стола на който седите.

Щастлив ден

Смелата овца